Място за игри на домашните любимци и техните стопани

Поведение на котката

Значение на поведенческите реакции

Котките използват голяма гама от изразни средства. Те изразяват настроението и готовността си за предприемане на определено действие посредством множество мимики и движения на гъвкавото си тяло. Освен използваните пози и жестове съществена роля заема и целият репертоар от гласово нюансирани изразни средства.
Изложените по – долу указания могат да ни бъдат от полза да разбираме по – добре изразните средства и поведенческите реакции на нашата котка.
Страхът обикновено кара котката да изглежда колкото може по – незабележима. Плътно притисната до земята, със свита глава и странично прилепнали уши, уплашената котка се скрива по възможност зад някое прикритие. Ако е изправена пред противник, например друга котка или куче, стрхът й нараства. Космите по гърба й настръхват, а зениците й силно се разширяват.
Прояви на отбранително поведение (защитна реакция ) се наблюдават най – често, когато котката се почувства притеснена, без възможноат за отстъпление. Заплашително вдигнатата лапа, съскането, плюенето и ударът с нокти са защитните средства, които котката пуска в действие срещу противника.
Агресивното поведение е рядкост. Котката-майка напада светкавично и свирепо, когато защитава малките си, но и тук ударите с лапи са проява на защитна реакция. Защитен характер имат и схватките за отбрана или за завоюване на територия.
Истинско агресивно поведение се наблюдава при борба между котараци. Очите, чийто зеници са по – скоро стеснени, са твърдо приковани в противника. Ушите са щръкнали и слабо извити навън. Заплашителният вид на леко приведената глава, характерната стойка и движенията на цялото тяло предхождат напълно сериозното намерение за нападение, при което се използват зъбите и ноктите.
Агресивното поведение на някои котки понякога е пресилено без видима причина. Те проявяват агресивност, дори и срещу безобидни животни, с които съжителстват, или срещу близки хора. Това не бива да бъде смесвано със защитните реакции, продиктувани от чувство на страх. Такова поведение трудно подлежи на разграничаване, особено ако миналото на котката не ни е познато.
Повишената агресивност може да бъде както черта от характера на животното, така и израз на придобита деформация в поведението.
Привидната аграсивност у стайните котки е съчетана най – често с подчертана ловна страст. Тъй като животните нямат вазможност да задоволят нагона си за улавяне на плячка по естествен начин, те реагират на "заместители", като се хвърлят и атакуват с яростни ухапвания подвижни части на тялото – най – често краката и ходилата на съжителите си. Неестественото агресивно поведение у котката може да се дължи на телесни увреждания или болестно състояние.
Нека се спрем на многообразието от изразни средства, свързани с промените в настроението у котката.
Прекомерно сериозната игра на малкото коте в мнимите борби срещу въображаем противник оформя поведението на възрастното животно. Още от тук личат редуващите се елементи на агресивно и защитно поведение.

По това как се движат ушите на котката, може да се съди за нюансите в настроението й. Освен израз на противоречиви чувства – заплаха и страх едновременно, е изгърбването – "котешкия гръб". Така застава котка, готова за нападение. Краката й са изпънати, гръбнакът й е пределно извит като скоба, опашката й е извита, като накрая се изправя отвесно на горе. Агресивната поза преминава в поза за защита и бягство, когато ушите се притискат плътно до главата. Настръхналата космена покривка прави тялото да изглежда по – едро, по – голямо и всяващо страх. Разширените зеници и съскането показват настроението пред противника. При усложняване на положението реакциите на котката постепенно започват да показват противоречиви чувства – изгърбеното животно пристъпва напред, а след това се отдръпва. Предната част на тялото реагира по – бързо от задната, тялото се събира и  обръща с широката си част към противника. Изходът от положението – нападение като средство за защита или бягство, зависи от дадените обстоятелства. Почти винаги, когато опасността нараства, критичната дистанция бързо намалява и ако има все още път за оттегляне, неопитните животни се опитват да избягат. По – опитните котки, които умеят да преценяват по – добре врага и собствените си шансове за успех, се опитват чрез агресивното си поведение да смаят противника. Със застрашително съскане, светкавично изхвърляне напред, плюене и удряне с лапи те се опитват да изненадат противника. Стрхът кара намиращата се в безизходица котка в повечето случаи също да премине в нападение.
Опашката на котката има специялно предназначение. Опашката се използва вместо ... плячка, учебно пособие и уред за упражнение, който котката майка често използва пред своите малки. Тя има значение за партньорите в брачната игра. Опашката може да подмамва, да скрива, да дразни, да надхитря и да възпроизвежда все нови и нови ефекти. Същевременно тя е и чувствителен орган, който сигнализира промяната в настроението на притежателя си.
Общо взето, котката не обича да бъде пипана или държана за опашката. Дори когато я галят или сама се гали – тя става неспокоина и недоверчива, когато не се съблюдава определеното разстояние до “свещенната опашка“. Когато котката без съпротива позволява на някои да държи в ръка опашката й, това е най–силното доказателство за силното доверие и симпатия, които тя храни към този човек.
Леко завитата около тялото опашка е признак на миролюбиво настроение, спокойно състояние и показва, че котката е заета със себе си. Когато нещо интересно привлече вниманието й, нпример миша дупка, котката често се издава чрез леко потрепване на върха на опашката.
Недоволството и досадата намират израз в протестни движения, започващи с леко безпокойство във върха на опашката, стигащо до яростно биене с нея по земята или по хълбоците. Това са прояви на принуда или на насилие против волята на животното. Тези симптоми предвещават преминаване към защита и прибягване до услугата на ноктите. Телесни увреждания и болка също могат да намерят израз в яростно движение на опашката.
Окото на котката е не само високо развит сетивен орган. Той изразява и настроението й, което лесно се долавя от друга котка или опитен набюдател. Вече се спомена за разширената зеница като белег на възбуда, съчетана с чувство за страх.
Полузатворените цепковидни очи са показател за умора, лошо настоение и желание да не бъде смущавана. Широко отворените закръглени очи, в съчетание с отпуснати форми на тялото, изразяват покои и доволство. Така се изразява и интерес, любопитство и почуда при наблюдаване на определен процес.
Заострената наблюдателност, насочена към противник или плячка, се изразява чрез напрегната поза на тялото, изправени и леко наклонени напред уши.
Миролюбиво настроеното животно обикновенно изразява доброжелателството си чрез примигване или замижаване с едното око. Много често може да наблюдаваме как котка сякаш безцелно и безучастно мести погледа си от предмет на предмет. Като си лежи така – безобидно, тя следи всяко движение и вижда всичко, което става около нея. Много рядко погледът й е насочен непосредствено върху стоящ пред нея човек или друга котка. Самите котки също не обичат да бъдат фиксирани с поглед от близо.
Това поведение най – добре се проявява при среща с непозната котка, когато се избягва директното фиксиране с поглед. Това има за цел да предразположи другата котка, да не я дразни и да не спъва действията й.
При групов начин на живот сковаващ поглед може да отправи както социално превъзхождащ останалите животни индивид, така и обратното. Впитият поглед на плячката в очите на ловуващата котка може внезапно да прекъсне лова й. В
борбата за йерархично надмощие или между съперничащи си котараци впереният в противника поглед означава заплаха и предупреждение.
Друг е погледът, с който котката се обръща към близак човек. Той обикновенно изразява желание за по – голяма близост. Откритият поглед често показва симпатия, потребност от внимание и нежност. С натрапчив поглед котката често изразява глад или желание да получи някое лакомство.
Слухът и гласът играят важна роля. Острият слух позволява на котката да се ориентира безпогрешно. Тя различава най – нежни тонове и нюанси. Изключителната способност да модулира гласа си й дава възможност да разработи цял език за контакт както със себеподобните си, така и с човека. Колкото по – добре се научим да разбираме и отговаряме на гласовите "изказвания" на нашата котка, толкова по – охотно тя ще ни  "говори". В репертоара си всяка котка използва и собствени "говорни" средства, които, разбира се нямат нищо общо с човешкия език. Многообразието от звуци, обаче, позволява да изрази диференцирано своето настроение, чувства и желания. Предлагаме ви някои особености на котешкия език:
- Котешкият глас е в състояние както нежно да пита, така и настойчиво да изисква.
- Ясното и кратко измяукване е израз на радостен поздрав или готовност за сближаване при среща с непознат човек.
- Неволно издаваните приглушени звуци изразяват чуство на обида.
- Молещите и оплакващи тонове често са символ на молба, нежелание за нещо или болка. Те могат да се засилят до преливащ от болка и мъка вик за помощ.
- Грамогласното мяукане често изразява оплакване за това, че котката е била изоставена дълго време сама. По подобен начин може да бъде показано и чуството за глад. Котката разполага с различни възможности в това отношение, чрез които настойчиво налага своето желание, но това зависи много и от стопанина. Някои от тези приоми така пълзят по нервите на човека, че оглушителното мяукане не е нищо в сравнение с тях. Някои котки издават изключително високи, нежни до замиращи звуци, които създават впечатление за пълна изнемога. Обикновенно така постъпват някои раглезени животни, които искат на всяка цена да получат някакво лакомство, макар че вече им е сервирано друго.
- Звуците с нарастваща сила трябва да се приемат като израз на заплаха, необуздан гняв, примесен често със страх.
- Особено мъчителни за човешкото ухо са прекомерно силните мяукания, издавани по време на схватките между котараците.
- Гърлените звуци издават нежни чувства, разменяни между партнъорите по време на разгонването или са отправени от майката към малките по време на периода на кърмене. Те могат също така да бъдат адресирани и към любим човек.
- Особено нежни, заинтригуващо примамливи звуци издава котката майка, когато събира децата си.
- Някои котки "отговарят" на човешкия глас и са в състояние да проведат истински "разговор". В такива случаи се установява, че котките разполагат не само с широка гама от звуци, но са и изключително чувствителни към "изказванията" на партньора си – бил той животно или човек. В случая не подбраната дума, а по скоро интонацията, с която тя е произнесена, оказват въздействие върху животното. Ако на котката говорим бавно, със сравнително равномерен тих глас, той обикновенно буди доверие у нея. Повечето котки откликват радостно, когато се обърнем към тях с примамливи, гальовни звуци. Котката е чувствителна към силните шумове.
Мъркането обикновенно изразява задоволство. Котката мърка най – често, когато се е разположила за почивка, преди да я обори сънят. Мърка и от благодарност. Често котката започва да мърка, когато забележи, че й се предлага някое лакомство, като по – темпераментните животни издават и кратки радостни възгласи. Малките котенца мъркат, сучейки, като мачкат с лапи млечните жлези на майка си.
Макар и символ на благоразположение и миролюбивост, мъркането може да изразява и вежливо полазвано нарастващо нежелание за нещо. Мъркането се засилва и прекъсва от време на време, когато задържаме или галим котката против желанието й. Такова мъркане възвестява нарастващото негодувание на животното. От опит е известно, че понякога мъркат и болни, а дори и умиращи котки. Това държание не е напълно обяснено, но се предполага, че когато пристъпът на болка позатихне и котката се почувства малко по – добре, тя започва да мърка, особено в присъствието на близък човек.

Инстинкти и възможности за обучение

Инстинктивните реакции са вродени и са свързани с определени ситуации в живота на животното. Те представляват определен шаблон за действие и се командват чрез типични за вида, унаследявани функции на централната нервна система, които са извън сферата на съзнанието.
Характерно за инстинктивните реакции е това, че те са закономерно протичащи движения, които образуват поредица от строго следващи едно след друго действия с точно определена крайна цел. За да се събуди един инстинкт, са необходими точно определени "ключови дразнители", които въздействат на животното по пътя на сетивните възприятия. Например, драскащите шумове "отключват" инстинкта за улавяне на плячка така, както това прави и движението на бързо отдалечаващ се малък обект, попаднал в зрителното поле на котката.
Всяка инстиктивна реакция отговаря на някаква първична биологична цел, поради което има точно определена връзка с околната среда.
Много от движенията, извършвани по инстинкт, изпълняват различни функции, съобразено със ситуацията и настроението на животното. Между важните инстинкти спадат сексуалното поведение, майчините чувства, хигиената на тялото, поведението по време на лов и отношението към уловената плячка, побягването и спасяването от опасност.
При съжителство със себеподобни, други животни или с човека съществена роля в живота на котката играят социалното и териториалното поведение.
Упражненията и опита оказват голямо влияние върху различни начини на поведение. Не само нарастващата ловкост, наблюдавана най–вече в процеса на улавяне и убиване на плячката, показва усъвършенстване. Може да се каже, че към чисто инстинктивните движения постепенно се включват и нови, заучени реакции. Това съчетание води до чувствително подобряване на постиженията на котката.
Котката принадлежи към висшите бозайници и е в състояние да извлича известна поука от преживяното. Известно е също така, че тя често използва различни варианти за постигане на една и съща цел, които понякога последователно експериментира под формата на игра. По този начин опитните котки, наред с чисто унаследените инстинктивни реакции, разполагат с по–голям или по–малък арсенал от заучени начини на поведение "Лайхаузен". Те са индивидуална придобивка и зависят пряко както от заложбите на животното, така и от факторите на заобикалящата го среда.
Няколко думи за инстинктивните действия на котките, отглеждани по домовете.
Редица движения и инстинкти стават излишни и загубват първоначалния си смисъл при животните, които се отглеждат в тесни помещения или бокс. Тъй като те не могат да се налудуват на воля, задържането на някои инстинкти довежда до натрупване на специфична възбуда. Дори без ключовия дразнител такива животни проявяват инстинктивни действия, дразнят се или реагират на различни заместители. Подобни реакции често се проявяат под формата на безобидни игри, като гонитба на книжно топче вместо преследване на жива плячка. По – рядко това се изражда в привидна агресивност. При липса на партньор, когато котката е разгонена, тя често може да ухажва някакъв обект заместител.
Цялостното поведение на стайните котки и животните, отглеждани в боксове, зависи до голяма степен освен от инстинктивните реакциии от отношението към животното, от средата, в която то е израснало, от начина на отглеждане, от ранното добро възпитание и др.  Котки, които не реагират според очакванията, често остават неразбрани, биват погрешно осъждани, дори и наказвани.

Котката и нейната плячка

Поведението към плячката е поредица от следващи едно след друго действия, породени от различни ключови дразнители. За неопитната котка мишките, плъховете и птиците отначало не представляват ловни обекти. Тя почти не ги сварзва с възможностите за удовлетворяване на старстта си за улавяне, убиване и засищане. Дали отделните действия ще бъдат свързани и насочени към определена цел, зависи до голяма степен от дразненията, въздействащи върху животното през различни периоди от живота му. Решаващо значение имат възпитанието, получено от майката, и израстването сред котилото. Едва излезли от “бебешката” си възраст (около шестата седмица след раждането), котенцата се научават на игра или сериозно да се борят с жива плячка. Ако котката израсне изолирано и в по–напреднала възраст срещне някакъв ловен обект, тя направо не знае какво да прави с него. Това същество тя често приема като себеподобно или дори се страхува от него, ако определени негови движения не отключат внезапно ловния й инстинкт. Много често готовността за първото улавяне и убиване на плячката се събужда в състояние на силна възбуда. Плячката обикновенно подтиква неопитното животно само към игра с нея. Лайхаузен описва два вида игра с плячката – “резервирана” (в случаите на умора или на известен страх) и “разпалваща”, когато обектът е дребна жива плячка или заместител.
Нека разгледаме отделните действия, формиращи инстинкта за улавяне на плячка.
Като се съобразява с условията на терена, котката се промъква към нищо неподозираща жертва. В най–подходящия за нея момент тя прибягва пълзейки или с плоски подскоци до жертвата си, за да я улови с последния скок, при който задните й крака се опират здраво в пода, което придава особена устойчивост на животното. Това й позволява лесно да се справи с бранещата се плячка и да следи движенията, както и и при нужда да избяга.
Продължително задържащата дебнеща поза, при която тялото е напълно притиснато към пода с прибрани под него предни крака, е доказателство за способността на котката да изчаква търпеливо. Изпънатата напред глава с щръкнали уши и мустаци, потрепването на опашката и лекото пристъпване със задните крайници изразяват висока степен на напрежение.
Характерният начин на ловуване доказва пригодността на котката за улавяне на дребни гризачи, най–вече на мишки. Той не е свързан с вродена дарба за лов на птици. Обикновено мечтаната цел отлита преди учудената котка да стигне до нея въпреки промените в метода на дебнене и приближаване.
Улавянето и убиването на плячката протичат по определени правила. Най–често преди да захапе плячката, котката се опитва да я задържи с лапи. Обектите, които трудно се достигат, като например спасила се в някоя цепнатина мишка, могат да бъдат притеглени и измъкнати с помощта на ноктите на протегната напред лапа.
Първото захапване е инстинктивно и е насочено към предната част на тялото – шията, плешките или гърба. Посоката на захапването се определя най–вече от характерното свързване на главата и трупа при жертвата. Обикновено второто захапване е по–точно. То действа убийствено на жертвата поради нараняване на гръбначния мозък и принадлежи към заучените начини на действие, придобити от опит.
След убиването на плячката след редица движения, които наподобяват някакъв ритуал, много рязко котката стръвно се нахвърля върху убитото животно, за да го изяде. Ако прекомерен глад не диктува действията й, котката обикновенно оставя улова си. Отдалечава се от него, оглежда се, връща се отново, поема жертвата си в устата и известно време я разнася наоколо. Понякога котката играе с мъртвата си плячка, като я хвърля нагоре, хваща я отново и изпълнява наоколо и радостни подскоци, които вероятно са израз на облекчение след победата над бранещото се животно. Най–накрая тя изяжда плячката си, но по възможност на някое скрито място.
Обикновенно котките първо оскубват по – големите птици. Те плюят и хвърлят встрани перата, останали да висят по муцуната им. Дребната плячка изяждат заедно с кожата и космите.
Разкъсването на плячката започва най – напред от главата, а при птиците – често и от крилото, като щръкналите мустаци играят значителна роля при ориентирането. Котката яде обикновенно приклекнала. С резците си тя първо нарязва плячката на малки части, които поглъща, навела встрани глава, и предъвква ту от едната, ту от другата страна. Накрая остават само отделни кости, а при по–едър улов и части от трупа, които котката трудно може да сдъвче.
Инстинктът за улавяне и убиване се проявява независимо от чувството за глад. Ситите котки често убиват животни, без да ги изяждат. Това е показател, че доброто хранене не се отразява върху ловните способности на котката.

Източник: zoomania.org